De profundis

De profundis

Утробата – и тя бе риза усмирителня.
На воля се разхождам уж – а зная
Вселенатв с лудница, дори
не лудница, а само нейна стая.

Аз блъсках по стените, виках из отчаяно
от дълбините в пустотата няма,
но бог души душите – спарен дъх
и стан болнични, и друго няма.

Почуквам и до мен безсилен морз понякога
долита, но кои ми отговарят:
човеци, ангели, събрат ли в плен,
или – невидим – пак е господарят.

О, дни, о, вие, бели кърпи, кой устата ик
запуши с вас: как бих могъл тогава
да изрева, че нищото – и то! –
с прах, а тя смалява се, смалява.

От унгарски Кирил Кадийски